На 27 януари 1945 година Червената армия освобождава Аушвиц-Биркенау – най-големия концентрационен лагер на смъртта. 60 години по-късно международната общност решава тази дата да бъде отбелязвана по целия свят като официален ден за почитане на паметта на жертвите на Холокоста. Резолюция на ООН насърчава членовете на обединените нации да почитат паметта на жертвите на Холокоста и да създават образователни програми за историята на Холокоста, за да няма повече геноциди в бъдеще. ООН отхвърля всяко съмнение по отношение на Холокоста като действително случило се събитие и заклеймява всички прояви и подклаждане на религиозна нетърпимост, тормоз или насилие срещу личности или общности на основата на етнически произход или религиозни вярвания. Световната организация също призовава за активно показване на свързаните с Холокоста места, служили за нацистки лагери на смъртта, насилствени трудови лагери и затвори. България е една от страните, които гласуват Резолюция 60/07.
През ноември 2018 година Общото събрание на международния алианс за почитане на паметта за Холокоста (IHRA) единодушно реши да приеме България като пълноправен член на организацията, само две години след като България кандидатства за повишаване на статута си в организацията. С оглед на нашата обща история и специалните заслуги на България, Израел стана страна ментор на България и я съпътства в този процес.
Зад факта на постигнатия статут стои труден и задължаващ път, свързан не толкова с това да бъдеш приет като член на тази организация, колкото с извървяването на пътя към собствената ти национална памет и към бъдещия исторически и социален разказ за България. С присъединяването си към IHRA държавата членка се задължава да следва продължителния и пълен с предизвикателства процес на цялостно партньорство, да превърне членството си в национален проект, целящ да промени представите, да подсили паметта, да обучава и да работи така че ценности като толерантността да бъдат съхранени.
Ако погледнем назад към изминала година, можем честно да кажем, че някои важни стъпки бяха направени, за да се материализира този глобален ангажимент. Българската държава бе една от първите в Европа, която прие работната дефиниция за антисемитизъм. Тя номинира заместник-министъра на външните работи Георг Георгиев за национален координатор за борба с антисемитизма и речта на омразата. Президентът на Република България Румен Радев бе почетен гост на Глобалния форум за борба с антисемитизма. Министър-председателят Бойко Борисов направи специално пътуване до Скопие на 10 март, за да почете евреите, депортирани от нацистите и техните съучастници от териториите, администрирани от българската държава. По-късно той пътува и до Израел, където откри възпоменателен паметник на спасяването на българската еврейска общност и депортирането на евреите от Македония, Тракия и Пирот. Миналата година беше посветена на възпоменанието на 75 години от спасяването на еврейската общност в България, както и на насърчаването на образованието за Холокоста.
Възпоменанията и изследванията се стараят да се придържат към пълен и точен исторически разказ. Някои от тези действия са символични, други – практически, но пътят е все още дълъг и тежък. Реалността показва, че той ще става все по-труден в близкото бъдеще.
Ще става все по-труден, докато политическата ситуация в Европа става по-популистка. Ще става по-труден и защото всеки ден малкото оцелели от Холокоста си отиват, оставяйки зад себе си само техните семейства като свидетели на свидетелите. Лично аз, като дъщеря на оцелял от Холокоста в Унгария имам своите съмнения за това колко можем да разкажем ние и в същото време как може светът да забрави или да спре да разказа за съдбата на едно 8-годишно момче, чийто сигурен свят е бил разбит на малки парченца от нацисткия режим. Как можем да кажем „Никога вече“, когато цялата международна общност е свидетел на геноциди през последните години и когато наблюдаваме очевидно нарастване на расистките и антисемитски прояви всекидневно, дори в България.
Миналата седмица беше хвърлен камък срещу прозорците на синагогата в София, построена преди 110 години в съседство на джамията и православната и католическата църква в известния квадрат на толерантността. Съветът на вероизповеданията, някои политици и държавни авторитети заклеймиха наистина този акт; незабавно бяха направени усилия за залавяне на вандала, тъй като очевидно това е проява на омраза. За съжаление тези хвърлени камъни са само един от много такива актове. Само през миналата година бяхме свидетели на графити на омразата в центъра на градовете, поругаване на гробища, изказвания и публикуване онлайн в социалните медии на антисемитски материали. За съжаление вече не можем да говорим за индивидуални актове, а по-скоро за феномен, който възражда наши стари страхове.
Само след няколко седмици така нареченият „Луков марш” ще парадира по улиците на София и ние ще станем свидетели на плашещи сцени, които наподобяват прекалено много тези от 30-те години. Ще се марширува с факли и знамена и под маската на фалшив патриотизъм ще се крещят послания на омраза срещу всички, които те възприемат като „други“. Възползвайки се от решението на съда в полза на принципа на свободата на словото, маршируващите вероятно ще се изказват срещу националните малцинства, срещу LGBT общността и вероятно няма да се колебаят да говорят срещу евреите. Всъщност уебсайтът на организаторите има повече от 12 хиляди последователи и е място на редовни антисемитски коментари, най-вече като реакция на тази тълпа срещу противниците на марша.
Езикът на омразата, ксенофобията и нетърпимостта към различните се надигат по цяла Европа и навсякъде по света, България не е изключение. Но за разлика от много други страни, България има наследство, което трябва да пази.
За съжаление толерантността не е част от човешкото ДНК или от националното ДНК, тя трябва да бъде култивирана. В епохата на голяма свързаност, от една страна и на фалшиви новини от друга, възпитаването на толерантност е предизвикателство, което се нуждае от незабавни мерки. Законодателството и образованието са магически думи в това отношение. Правната система трябва да бъде снабдена с най-добрите инструменти за борба срещу актовете на омраза; отговорност на политическите играчи на всички нива е да направят така, че тези инструменти да бъдат налични и законите да бъдат налагани.
България е уникален пример за страна, която успява да спаси своята еврейската общност по време на Втората световна война, историята за България трябва да бъде разказвана навсякъде по света като послание за бъдещите поколения: „Да, ти можеш!“ Гражданското общество може да направи промени, може да се посвети на опазването на фундаменталните ценности на солидарността и социалното единение. Това е въпрос на образование.
Повече трябва да се преподава за ролята на отделния човек, за това как може да се постигне промяна в полза на друг човек, за някой „различен“. Да се знае за благородните дела на истинските български герои, на Праведниците на света, които рискуваха собствения си живот за живота на своите еврейски съседи, приятели или дори за напълно непознати.
Училищната програма трябва да бъде адаптирана и да разкаже истината за Холокоста на Балканите, да предаде знанието и цялостната картина, в която присъства ярката страна на спасяването, но и да не се спестява истината за сложната реалност на онези времена. Славата на спасението ще бъде напълно разкрита, само когато цялата историческа обстановка по време на Втората световна война се дискутира, без да се скрива зад лицеприятни изявления или да се избягват фактите, които е трудно да бъдат приети.
Повече от 100 учители от България вече са преминали образователния семинар в Музея на Холокоста Яд Вашем, те са истински участници в промяната, разпространявайки пред студенти и колеги знанията и опита от наученото и видяното. Някои градове в България инициираха значими усилия да се изследва в дълбочина историята на Холокоста на Балканите. В други градове, като Брезник, беше издигнат паметник, за да се покаже мястото на трудов лагер в покрайнините на града. И други градове ще ги последват, макар в някои случаи да се налага да се преодоляват местните обществени и политически настроения.
Само преодолявайки препятствията по пътя, чрез настойчиви, постоянни действия и посвещаване на каузата, националното и международното общество може да се имунизира против болестите, които го заплашват: нетолерантността, ксенофобията и омразата, но най-вече – безразличието..
Както оцелелият от Холокоста лауреат на Нобелова награда Ели Визел каза: „Безразличието не е начало, то е край. И следователно безразличието винаги помага на врага, от полза е за агресора, а не за жертвата – нейната болка се увеличава многократно от чувството, че е забравена.”
#WeRemember, но пътуването към паметта никога не свършва. Като се присъедини към IHRA България се посвети на един безкраен път, едно жизнеутвърждаващо пътуване, което хвърля светлина върху миналото и осветява нашето бъдеще.
Ирит Лилиан
Посланик на Израел в България