„Не на речта на омразата и екстремизма“
Само след няколко дни отново ще можем да видим вероятно стотици хора, може би повече, да маршируват по улиците на София, с или без факли. Тези хора ще ни напомнят за най-мрачните години на Европа в съвременната история.
Те няма да протестират против, а по-скоро за съхраняването на паметта на един така наречен "национален герой". Техният герой, генерал Луков, е бил награждаван многократно заради смелостта си на бойното поле по време на Първата световна война, но по-късно разпространява посланието на расизъм и антисемитизъм, съчетавайки го с нацистки идеи, като подчертава националистически цели и комбинирайки ги. Всъщност, тези идеи, а не неговото славно военно минало е това, заради което тези хора маршируват. За съжаление, хора, от цяла Европа, които се идентифицират с тези антидемократични, фашистки и расистки идеологии, се предполага, че идват да прославят българския национален герой, но всъщност те разпространяват посланието на нетолерантност и ксенофобия.
От началото на моята дипломатическа мисия в България следвам стъпките на предшественика си, опитвайки се да спра провеждането на "Луков Марш".
Чувах гласове, които постоянно твърдяха: "Луков е герой, който трябва да бъде прославен поне заради смелостта си във войната". Това ме накара да се запитам: „Какво е герой?“ Кой в западната култура или в моята израелско-еврейска култура е смятан за герой?
В старите еврейски писания има определение за това, какво е да си герой и то е: "този, който може да контролира естествената си нагласа".
Вижда се като такава добродетел, която се описва като по-добра от героизма на завоевател на град!
В западните традиции, в митологията и фолклорните приказки героят обикновено е човек ... смел, с добро сърце, с високи морални добродетели и чисти намерения да спаси човечеството. От Робин Худ до Жената Чудо, от Прометей до Васил Левски (145 години от трагичната му смърт ще бъде отбелязана само два дни след този позорен марш), всички те се считат за герои поради техните морални ценности. Някои герои нямат абсолютно никакви специални военни качества, но притежават огромно чувство за отговорност и любов и затова стават национални герои: Например холандското момче, което използва пръста си, за да спаси земята си от наводнение и се превърна в герой.
Истинският героизъм е в ума и в сърцето. Човек, който умишлено призовава към дискриминация на други мъже, жени и деца поради тяхната етническа принадлежност, пол, сексуална ориентация, религия, цвят на кожата си или друг компонент на личната им идентичност никога не трябва да бъде възвеличаван като герой.
Героят трябва да служи като морален компас, трябва да съчетава куража с любовта към ближния.
За съжаление, днес търсим не само герои, а и смели лидери и изтъкнати членове на гражданското общество, които заявят силно и ясно, че мястото на антисемитите не е в галерията на истинските национални герои. От този подиум аз призовавам тези герои, да хвърлят ръкавицата и остро да осъдят тези, които се опитват да пробутат фалшив национален героизъм и патриотизъм, и да застанат зад истинския дух на тази страна.
Всички знаем, че героите влизат и излизат от историческите книги, някои герои биват забравени - изтрити от учебниците, в героима - както в много други области на живота - има тенденции, моди и твърде много политически влияния.
В момента нашето общество е в търсене на герои по различни причини, като националната гордост е само една от тях. Технологичните средства и структурата на днешните медии позволяват и насърчават издигането и падането на еднодневните герои.
Вече не става дума за смелост или за ценности, а само за бързо грабващи послания.
В този океан от информация и безкраен поток от публикации за съжаление има много голямо място за отклонение от истината и поле за изява на ревизионистката история. Обществената сфера, еквивалент на древната агора, това са нашите смартфони, поканени да дойдат и да внесат своя дял към „мъдростта на тълпата“. Многото благословии на новите технологии са носителите и на проклятия. Затова трябва да боравим с тях внимателно.
Както никога досега, ние се къпем в идеи, както никога преди разпространението на омраза както на лично, така и на комунално ниво е по-бързо ие надеждно подпечатано. Хората се доверяват на това, което виждат, много малко преценяват посланията, а още по-малко са готови да отстояват своите възгледи и да станат социални активисти.
Единственият начин да спрем речта на омразата е като я премахнем: да се изправим срещу нея, поставяйки червени линии, които да я пръвърнат в абсолютно неприемлив обществен фактор.
Не трябва да спорим с речта на омразата, не бива да обясняваме защо отричането на Холокоста не може да се счита за легитимно историческо изследване, не трябва да се извиняваме за борбата (използвайки всички средства) срещу антисемитски публикации в печатните или социалните медии. Например статия във вестник "Труд" обвинява евреите за турбулентността в света през последните 150 години, а друга предполага, че евреите контролират Вашингтон и за съжаление това не са единствените примери). Някои твърдят, че това е невъзможна мисия и че расизмът е неразделна част от човешкото мислене - вкоренен в подозренията срещу онези, които са различни, като средство за защита - отговорът на такива твърдения е, че в историята на човечеството се е смятало също робството и детският труд като природна, неразделна част от човешкото общество и като приемливи норми – но все пак те бяха ликвидирани, защото вече не отговарят на нашите ценности, предназначени да пазят и защитават нашите човешки общности.
Бих искала да цитирам покойния президент на САЩ Ейбрахам Линкълн: "Онзи, който не иска да бъде роб, трябва да даде съгласието си де не притежава роби. Тези, които отричат свободата на другите, не заслужават да бъдат свободни!". Човек може да заменитермина "роб" с всеки друг термин, описващ "другите" в нашето общество, знаейки, че няма да познаем никаква свобода и нашата демокрация няма да бъде истинска, ако не се отървем от онези, които поробват с вериги нашите ценности, класифицирайки ги като непатриотични.
На 27 януари бе отбелязан Международният ден в памет на жертвите на Холокоста, а през Март ще отбележим 75 години от спасяването на българската еврейска общност и ще почетем паметта на депортираните еврейските общности от окупираните български територии в Тракия, Македония и Пирот в нацистките лагери на смъртта. Отбелязвайки тези събития, ние от една страна си спомняме за онези, които се изправиха срещу злото. Тези, които протестираха, които защитаваха сънародниците си, тези, които предлагаха подслон, храна или просто усмивка на изселените, които не ги виждаха като "други", а като братя, които последваха ценностите на солидарността и социалното сближаване, вкоренени в ежедневния живот на българина, които трябва да бъдат винаги запомнени и възхвалявани.
От друга страна, ние помним, че онези, които са изпратени в лагерите на смъртта и са платиха със своя живот, са не само жертви на нацистите и тяхната идеология, а по-скоро жертви на вече съществуващи предразсъдъци, омраза, ксенофобия и антисемитизъм. Безразличието към тези явления, омаловажаването на влиянието им и потенциала им за нанасяне на щети, се оказва истинската заплаха за нашето общество и демократичните ни ценности.
Антисемитизмът е само една проява на речта на омразата. Расистките идеологии са склонни да се препокриват: един ден - срещу него, а утре срещу теб. Тези, които възхваляват фалшивите национални герои, може да се окажат жертви на такива герои - всички ние сме "други" по един или друг начин.
В началото на 50-те години Лутеранският пастор Мартин Ниймолер пише:
„Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист.
Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ.
Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз.
Когато дойдоха за евреите, аз мълчах; не бях евреин.
Когато дойдоха за мен - вече нямаше кой да говори.“
Изправете се! Говорете! Действайте!